от Уил Гад (превод Б.Ралчев) Част 2 | Част 3
Разковничето на прелетите често се намира в правилният отговор на въпроса: “Къде е следващата термика?”. Ако Вие бихте могли да отговаряте правилно на този въпрос дори в 90 процента от случаите, животът ви би бил много, много лек. Аз мисля, че това е ключът за всеки крос кънтри пилот да създаде своя собствена представа за термиките, а после непрекъснато да я усъвършенства. Само така пилотът ще научава наистина нещо ново от всеки свой успех или неуспех. Често чувам учениците, които обучавам да казват: ”Това го знаех, но така нещата изглеждат много по-прости”. Това е и целта – да имаш проста и ясна представа, която да подобряваш всеки сезон и да постигаш по-добри резултати. Аз съзнателно разделям своя модел за прогнозиране на термиките на две части: Наземни и Небесни признаци за откриване на термики. Тази част е моят опит да обясня на себе си и на всеки, който го намира за интересно, как се формират термиките от терена и как да ги намираме ефективно, втората част е посветена на небесните признаци а третата част описва техниките на
летене в термика.
Колектори
Аз наричам зоните – потенциални генератори на термика “колектори”, защото те събират слънчева енергия и я освобождават под формата на топъл въздух или термика. Този процес би трябвало да е много интересен за всеки успешен крос кънтри пилот. Мисля, че въздухът в колекторите започва да се загрява от момента на докосване на слънчевите лъчи до земята под него, отначало относително бавно и постоянно (ранните сутрешни термики в планините са най-добрия пример за това), а по-късно през деня – на по-бурни “порции” или цикли, подобно на вълните по морския бряг. Представете си ритмично пристигащи малки вълнички, след това голяма вълна и отново поредица малки вълнички. Избирайки добър колектор Вие често намирате нулички над него и чакате доброто качване. Ако сте ниско това е може би единственият Ви шанс.
Всички колектори са на слънце. Ако няма слънце тогава едва ли много въздух ще се издигне над земята (студените фронтове и много нестабилните въздушни маси са изключение). Когато търся потенциален термичен колектор винаги си задавам въпроса: “Колко дълго и под какъв ъгъл е огрявало слънцето този колектор?” Перфектният колектор трябва в продължение на часове да е изложен на слънчевите лъчи под подходящ ъгъл. За пръв път научих това на US шампионата през 96, когато всички топ пилоти отидоха над слънчевата заветрена страна на хребета, а аз – над подветрения склон, който току що беше огрян от слънцето. Аз затънах, а те се извадиха. Тогава реших, че не съм имал късмет, но късметът няма нищо общо – просто склонът не беше огрян достатъчно дълго за да работи.
Следващият фактор определящ загряването на въздуха е видът на огрятата повърхност. Превъзходен анализ на термичната теория и повърхностите е даден от Рейчман в книгата “Cross-Country Soaring”. По правило сухите зони с много неподвижен въздух над тях ще произвеждат най-добрите термики. Узрелите житни култури (пшеница, овес, ръж и т.н) са сухи, задържат много въздух между стъблата си и периодично произвеждат едни от най-добрите термики. Сухите храсталаци също работят добре, скалистите терени с много затворен въздух между камъните работят добре, но искат повече време за загряване. Влажната почва абсорбира слънчевите лъчи и изпарява влагата си, което само по себе си е охлаждащ процес, който убива термиките.
Вятърът има свойство да разрушава термиките чрез продължително смесване на въздуха в потенциалните колектори, непозволявайки му да достигне нужната температура за отделяне от терена или превръщайки това което иначе би било сносна термика в накъсана каша, особено близо до терена. Дълги прегради от дървета, храсти или изкуствени заграждения в сухо, неравно поле често могат да задържат достатъчно голямо количество въздух. Вие може да изучавате термиките на земята като просто се разхождате – лесно ще забележите, че на сухо и заветно място е по-горещо. Колкото и странно да звучи аз съм научил много, разхождайки се в планината и усещайки прохладата на боровите гори, контрастираща с жегата по стръмните склонове и оголените пространства. Колкото дадена зона е по-огрята от слънцето и е по-заветна, толкова по-гореща ще бъде и толкова по-голям е шансът Ви, като пилот, да се издигнете над нея. Това означава, че най-добрите термики често се откриват над слънчеви и заветрени места. Не би имало никакъв проблем ако сте високо над тези зони, но когато сте ниско трябва да решите готови ли сте да поемете риска да летите в ротора. Този материал не е посветен на безопасността.
Много пилоти вярват, че асфалтовия паркинг е добър термичен източник. Въпреки че асфалтът е черен и абсорбира колосално количество слънчева енергия, той често не работи много добре, тъй като няма какво да задържи въздуха неподвижен. Ако наблюдавате птиците, летящи над паркинзи ще видите, че те почти винаги въртят тясно и рядко набират значителна височина. Термиките над такива места са чести, но малки и затова често са неизползваеми. Интересно е, че паркингите с паркирани много коли работят по-добре от празните такива защото между колите се задържа неподвижен въздух. Шосето може да бъде добър “фитил”, но рядко нещо повече.
Ъгълът, под който падат слънчевите лъчи върху терена е много важен. Например: сухото изорано поле почти винаги работи по-добре от неизораното такова. Мисля, че това е така защото страните на браздите са изложени по-фронтално срещу слънцето (също като малки слънчеви батерии), а самите бразди предпазват въздуха между тях от вятъра и му дават възможност да се загрее достатъчно. Ако летите в планина търсете такива склонове, които са били изложени по-фронтално срещу слънцето за по-дълго време. Задветрените склонове често работят по-добре от тези, които са изложени на вятъра, но огрян подветрен склон винаги е по-добър от сенчест задветрен. Югозападните планински склонове често предлагат продължителни силни термики от обед до привечер, докато източните и изцяло западни склонове ще работят само сутрин и вечер, респективно.
Типичният анти-колектор е езерото: Студено, отразяващо светлината и влажно, а често и изложено на вятъра. Вие почти никога няма да намерите термика, създадена от езеро. Това не означава да не търсим термики над водни площи, но те се образуват от самите тях изключително рядко. Изключение може да има само много късно през деня, когато сравнително топлата вода отделя топлина, но аз съм виждал това да се случва в достатъчно използваема степен много рядко. Дългите планирания над вода вечерно време са много приятни, но не разчитайте често на “магическия” въздух за да не Ви се наложи да плувате.
Пасивни тригери (и “фитили”)
Аз вярвам, че термиките притежават някаква форма на повърхностно напрежение, която ги държи прилепени към терена преди да се откъснат, нещо както масло по фитил. Наричам точката, където термиките напускат повърхността “Пасивен Тригер”. Типичният пасивен тригер е връх със стръмни склонове. Често можете да наблюдавате над такъв връх облак от 9:00 сутринта чак до късен следобед, независимо от движението на слънцето от изток на запад. Най-напред се нагряват източните склонове, провеждайки като фитил топлия въздух към върха, след това последователно работят южните, югозападните и западни склонове. Независимо кой склон работи, залепналата към него термика се придвижва към един и същ пасивен тригер. Мислете за “дежурните термики” на обичайното си място – какво се случва с всяка от тях при движението на слънцето? Ако сте достатъчно високо Вие можете да отидете направо над върха на “фитила”, но ако сте ниско трябва да летите близо до огрятата страна на върха за да се извадите. Хребетите често работят по същия начин с конвергенция от двете им страни по едно и също време.
Когато летя в планината аз търся пасивни тригери, където балоните биха преодолявали прилепването си към склона и тръгвали нагоре – хребети над защитени от вятъра огрети склонове и места, където се забелязват миниатюрни била, които да откъсват термиките (подобно на капки вода, стичащи се по ръката ви и капещи от лакътя). Два или повече хребета, събиращи се в едно място са по-добри от един – всеки един увеличава шанса Ви да намерите качване. Ако сте отегчени вземете лъжичка, потопете я в чаша с вряща вода и ще получите нагледен пример за описаното по-горе.
Пасивните тригери могат да са много, много малки в равнините. Например канавката на шосе, намиращо се в задветрената страна на голямо сухо, изорано поле, често е сигурен пасивен тригер. Понякога и самата граница между сухо и по-влажно поле е достатъчна за откъсване на термиката. Аз почти винаги намирам най-добрите си термики в задветрената страна на големи, сухи полета с някаква ограда или просто ивица трева по края. Група къщи в средата на незасято място или дори самотна бензиностанция може да прекъсне монотонността на равнината и да помогне на термиките да тръгнат нагоре. Някои пилоти вярват, че далекопроводите работят като пасивни тригери, но аз мисля, че термиките намирани над жици се откъсват от терена.
Големите скали често са добри “фитили” и пасивни тригери защото имат свойството да пробиват повърхностното напрежение, а също и да предизвикват “злобарки”, откъсвайки големи порции въздух от терена.
Накрая, значителните разлики в температурата на терена, създавайки температурен градиент на прилежащия въздух, също работят като пасивни тригери. Често съм намирал термики над границата между две разнородни повърхности, например: многокилометрово сухо поле, завършващо на брега на голямо езеро, често създава добри термики на границата между двете (ако вятърът е откъм брега, термиката поляга над водата). Все пак влажните полета или езера обикновенно убиват всякаква термична активност, особено от задветрената си страна. Температурните разлики между различните повърхнини може да са много малки, но хиляди пъти съм се убеждавал, че имат голямо значение.
Активни тригери
Активните тригери са тригери, които се движат. Например: комбайн, жънещ сухо пшенично поле почти винаги е термичен източник. Автомобили, движещи се по шосе покрай голямо, сухо поле също действат като тригери. Всякакво движение, дори кацащ планер може да бъде активен тригер. Колко пъти след кацане в голямо сухо поле сте виждали някой да се “вади” над главата Ви?
Започвам да вярвам, че сенките на облаците също работят като тригери. Летял съм на много места, където предните краища на облачните сенки предизвикват прашни дяволи с придвижването си, нещо като мини студен фронт, вдигащ топлия въздух над себе си. Това е само теория, но изглежда работи понякога.
Как да прилагаме всичко това?
В даден ден термиките достигат определена височина, преди да спрат да се изкачват или пък използваемото качване е ограничено между терена и базата на облаците. Аз наричам всичко по-ниско от средата на използваемата височина “ниско”, а всичко по-високо – “високо”. Например, ако базата е на 2000 м над земята, тогава казвам, че съм високо ако съм над 1000 м, а ниско – под тази височина. Този материал описва взимането на решения в “ниската” зона. Ако сте ниско – насочете се към колектори, които са огрени от слънцето продължително време. Внимавайте много да не влизате в облачните сенки – вероятността да наберете височина в сянката е много малка. Свържете колекторите с потенциалните “фитили” и тригери, слънчевите поляни под огрени хребети в лек завет с пухкави облаци директно над тях са перфектни източници. Ако сте над сенчестата страна на хребета, значи не сте на вярното място и трябва спешно да потърсите някакво слънчево петно. Голямо кафяво поле с малко възвишение в задветрения му край или пък голяма суха тревна площ, граничеща с натоварена магистрала биха били добър избор. Винаги се опитвам да летя над максимален брой потенциални колектори, “фитили” и тригери. Даже когато хвана “нуличка” ниско над такова място, аз спирам и кръжа, докато тръгне термиката. Разбира се, ако видите ястреб, лудо катерещ нагоре или голям прашен дявол, въртящ се зад някой трактор нещата стават по-прости. Ако току що съм започнал да планирам, след достигане на максималната използваема височина, никога не се заигравам със слаби термики, тъй като те най-вероятно скоро ще свършат. Спирам на всичко по-солидно, едва когато съм в своята “ниска” зона.
Много е важно да разбереш, че качванията и пропадането са балансирани, по-специално в относително малки зони. Ако се изкачваш с 5 м/с, очаквай поне 5+ м/с пропадане, когато напуснеш термиката. Ако си в зона на здраво “тънене”, значи някъде наблизо вероятно има яка термика. Трябва да си задавате въпроса “къде е колектора, къде – фитила и къде – тригера?” Колекторите също имат тенденция да засмукват въздух след потегляне на термиката – често ще усещате увеличаване на наземната си скорост, когато сте близо до термиката. Крилото ви често ще се навежда напред с няколко градуса от ускоряването на въздуха към термиката, докато по- тежкото Ви тяло ще изостава. По-старите крила изостават малко при влизане в силна термика, а вътрешното им налягане се увеличава (можете да го почувствате по спирачките). Пориви на вятъра или турбуленция също могат да наклонят крилото Ви назад, но при това вътрешното налягане остава почти непроменено. Това е много полезен начин да разберете дали влизате в термика или пресичате порив на вятъра – ако усетите увеличаване на налягането, значи влизате в термика. По-новите крила (след 1999 година) или състезателните, обикновено се засилват към термиката, независимо колко е силна, но чувството за увеличаване на налягането е същото.
Накрая, помнете че вятърът накланя термиките. Ако сте относително ниско и се насочвате към колектора това няма голямо значение, но колкото сте по-високо, толкова по-далече от източника и ще намерите термиката.
Описаната система може да е много грешна, но тя е единствената, която съм си изградил. Всяка година тя изглежда става по-добра и всяка година, поглеждайки назад си мисля “Леле, колко съм бил прост!” Опитвам се при всеки свой полет да се замислям коя моя представа работи и коя – не, защо съм затънал, а някой друг – не. Добрите пилоти постепенно изграждат свой термичен “късмет”, така че желая Ви късмет при изграждането на собствена система, която да работи!