Войнягово - Горно Ябълково: 201 км
По случайност този ден се освободих от ангажименти
и реших да полетя за собствено удоволствие. След сутрешната физарядка
с писане на е-майли си подадох носа навън да разбера, че първите купести
облаци вече са се образували и започва да излиза усилващ се вятър (по
късно до 30 м/с на Ботев) след нощното затишие. Подвуомих се дали
да не се кача на старта в Сопот, защото вятърът долу изглеждаше чисто
З но реших да се доверя на прогнозите за СЗ и с Ицо и Йорген се качихме
на Войнягово. Пътят до кулата е москвичопроходим, а стартът е сравнително
защитен от Стара Планина и подходящ за не много силни С, З и СИ ветрове
(напоследък и при по слаби ветрове там се отбелязахме с няколко приятни
прелета и яки термики). Старта има нужда от още почистване, така че
докато чаках да отсенчи и раздуха Ицо помагаше при заплитане на състезателните
върви на Експерта в тревата (после той не е могъл да излети защото
е раздухало силно).
Към 13.00 сенките отпред се разкараха и не след дълго дойдоха
първите силни пориви (до 7-8 м/с) в които излетях. Набрах се 50
м над старта и се пуснах към следващия склон на ЮИ, който и сега работеше
и пусна гювеч за още 300-400 м набиране. После качванията изчезнаха и
се видях принуден да пусна по вятъра. Над с. Песнопой хванах няколко яки
балона (до 7 м/с) и се набрах до около 1900 м нмв.
Въпреки класическите облачни улици над Родопите и Стара Планина напред
не изглеждаше обещаващо заради огромното засенчване от петно висок слоест
облак (на запад имаше много подобни засенвания). Облаците замираха
и докато изтисквах всяка половинка и единичка, засенчването някак си рязко
се премести на Ю и аз поех южно и успоредно на склоновете на Средна Гора.
Изглежда, че леко избързах, защото дълго време не срещах термики над явни
термични спусъци (огретите полета, хълмове, плата). Затънах отчайващо
ниско и се запътих да кацам до краварниците на някакаво село. Скоро осъзнах,
че ще имам проблеми със силният вятър (ЗСЗ), когато изтекоха няколко
поредици от силни балони които ме връщаха още повече назад. Разбрах, че
няма да мога да кацна преди селото и реших да ги използвам и обърна по
вятъра за да го прелетя и кацна безопасно след него.
Качванията се оказаха добри и ги захапах като питбул, без
да обръщам внимание на крясъците и виковете на зрителите отдолу. Така
се набрах на около 1200-1300 м нмв в началото на Чирпанските възвишения
(отдолу забелязах започващ горски пожар, за които мислех да докладвам,
но се сетих че още не знам къде се намирам). След мене се образуваха
големи засенчвания, но от поветрената страна на един голям слънчев хълм
се доизвадих до около 2100 и веднага разпознах Стара Загора (в която
бях кацал веднъж от Сопот).
Картината напред беше класическа - огромно поле с изолирани
и по равномерни облаци на южно от Средна Гора и по-мощни и по-улицоподобни
още по на Ю. Вероятно заради по-ниските части на Стара Планина и
Средна Гора тук вятъра при земята се завъртя от ЗСЗ към ССЗ.
Полетът нататък беше лесен - имах чувство, че съм влязъл във
фаза с термиките, защото тъкмо завършвах някое набиране (2200-2300
м) и отдолу засенчваше.
Въпреки, че вятърът не беше много силен (на моменти достигах
60-62 км/ч), усещах, че средната ми скорост е висока и започнах да
си мисля за рекорд.
Над лунните пейзажи на ТЕЦ Марица се набрах на максимална
височина 2500 м и все повече се възпозвах от къси облачни улици по пътя.
Както винаги бях отлично екипиран за студа (3°C на Ботев) нависоко
- със сандали и тънък анцуг и макар че нямаше особена турбуленция и колапси
през целия полет, крилото често се друсаше от моето треперене.
Южно от Ямбол започнах да се притеснявам да не вляза в Турция
и започнах да коригирам посоката на полета по на изток т.е. с по-страничен
вятър. Това намаляваше прелетната ми скорост, но като че ли помагаше да
намирам следващите термики и ме спасяваше от някои засенчвания.
Денят поугасваше и на няколко пъти затъвах до 1000 м, но облаците
бяха от тоя тип дето работят добре и до късно и аз реших да се възползвам.
В главата ми почна все по настойчиво да се върти образа на
туба с вазелин и много се радвах, щом зърнех църква в оредяващите села
отдолу. Накрая се успокоих, като забелязах граничната бразда и се пуснах
за последно планиране с леко сечене на завоите на кльона. Вятърът ми беше
чисто страничен, но знаех че съм с малко километри над рекорда на Мицо
(светла му памет) и реших да летя до последното възможно за кацане
място. Такова се оказа малка полянка на 2 км източно от с. Горно Ябълково
и 0.5 км от браздата.
Естествено всичко хубаво има край и в последният момент от
захода ме натиснаха низходящите от ротора, а за капак пред очите ми се
появиха жици изневиделица. Без да мисля направих рязък завой и се оказах
кацнал на едно дърво. И то какво дърво - огромен вековен дъб (наричан
от местните Църквището). Един овчар ми помогна да сляза, а кмета на
селото услужи с телефон (няма GSM обхват в радиус от 20 км), стълба
и въже. Късно вечерта Галин и Венци дойдоха от Бургас и след няколко часа
край огъня заспахме уморени под звездите на Странджата. На другата сутрин
имаше 2 часа алпийска операция по сваляне на крилото (за което съм
им мнооого благодарен), а като пристигнахме в Бургас разбрах, че съм
прелетял 201 км.
Въпреки, че водата в морето беше студена за къпане, бях много
доволен, защото поставих национален рекорд на България по прелет с парапланер
и доказах потенциала на Войнягово и на равнинното летене. Още повече съм
убеден в потенциала на България и при едно по-ранно излитане и игнориране
на държавните граници считам за възможен полет над 300 км.
Все пак рекордите се поставят за да се подобряват!
Николай Йотов